Лятносиньо

Йейтс търпеливо се крепи на коленете ми, докато засищам взора си с изплаканите небеса. Може би ако смеся бялото на облаците с онова разпиляно мастилено, ще се получи тъкмо цвета, който обичам. Още лятносиньо.

(а поезията в принтиран отрязък от любовен късмет винаги е безподобно клише. Не гледай нагоре.)

                          

Жизнерадостно тромави гълъби приветстват покоя на пейките. Сгушени старци преживят словата на отишли си делници. Деца гонят сънливи врабци. Отсреща младостта си поделя крадливи целувки. Потъвам в романтичните келтски сумраци на Йейтс.

„Видях до мъртвите нозе

на Бакхус втренчена девица.

Сърцето му като тигрица

изтръгна тя, в ръка го взе

и го понесе вдъхновена –

и тозчас Музи, дивен рой...

Питат ме дали може. Да заемат другия ъгъл на пейката. Може, разбира се. Усмихвам се разсеяно. Лятносини очи ми връщат усмивката. Тя присяда внимателно, сякаш се бои да не счупи очакването, което носи. Дребничка, мечтателно меланхолична. В черно.

...запяха химни, сякаш той

е паднал всъщност върху сцена.”

Приисква ми се да ú подаря малко от слънцето в джобовете си.

Заради онова лятносиньо.

фото: личен архив

La strada è bella

Еженощните спазми на Земята родиха слепи безсъния.

В диагоналния отрязък на стъклото трикольорът върху кулата на народното събрание смутено танцува в прожекторни светлини. Очаква дъждовните аплаузи, които вятърът ще залепва охотно по прозореца ми. Малък нощен гоблен, върху който синкавия здрач неуморно шие меланхолични цветове.

Кръпки от облаци, флегматични гълъби и разплакани покриви – като декор от филм. 

Забавлявам се да вмъквам цветове в черно-белите диапозитиви на валящите ежедневия. La strada è bella. Прекрасно е да носиш слънце в джобовете си.

Спазмите на Земята заплашително люлеят картонената крехкост на таванската ми независимост. Цяла съм. Невредима. Вече развивам резистентност към хронични апокалипсиси.

И към невидимите (ти) присъствия.

изображение: оттук

Bites of reality

Нощната лампица фокусира синьото си сияние върху секцията с книги. Виан и О'Хенри уморено надничат в очертанията на призрачното петно, докато купищата други се спотайват съзаклятно в сенките. Най-сетне могат да си почиват, освободени от задушаващите велпапени прегръдки на кашоните, в които снощи завърши нойското им пътешествие до таванското ателие. Много бяло, много арт.

Изкушението да притегля Доктороу под завивките отстъпва пред хищната умора, която несмутимо сдъвква последните остатъци от силите ми. Два след полунощ. Под скосения таван на кукленската ми квартира пролазват сенки на бягащи фарове. Влагата на среднощния въздух не е успяла напълно да прелъсти аромата на почистващи препарати. Още е твърде ново, твърде скоро. Но е толкова мое, колкото изобщо може да усещам нещо, в което се влюбих от пръв (п)оглед.

Последната мисъл, преди да ме отвлече Морфей, бе за прилежно съхранените мигове, с чието пролетно ухание дълго ще подслаждам аклимативните си делници. Чаят от хубави спомени винаги е спасително средство...

... срещу гладния ропот на предизвикателната реалност.

фото: личен архив