2016/07/13

Добросъци на хоризонта!

Знаете ли, че в диваните, старите килими и изобщо, в тъмни ъгълчета и кьошкове живеят особени микроорганизми? Разбира се, че знаете. Увеличени хиляда пъти, те сигурно биха образували кошмари на мнозина от вас за месеци напред. Затова е тоооолкова важно да поддържате хигиената, да сменяте старите си мебели и в никакъв случай да не наемате квартири, в които изобилства от подобни хабитати на стряскащи същества. Такаааа... вие знаете, обаче децата ви не знаят. А ви се иска да знаеха.

Как обаче да им предадете нещата така, че хем да не затънете в сложна научна терминология, хем да не им смутите задълго съня нощем? Има решение, и то е тоооолкова просто, че чак е гениално. Подарете им ей тази забавна книжка-игра, в която се разказва за точно такива същественца, които са еееей такивинка, и които даже не бихте знаели, че съществуват, ако науката не ви ги беше показала под микроскоп. Обаче те са добросъци. Да, да. Правилно прочетохте. Добросъците, които живеят във фотьойлите, под паркета, в абажура ви, в сифона на мивката и още къде ли не. И затова носят имена като Фифита, Жужка и Смук-смук.

Освен че са тооолкова неголеми, че чак са много малки, те са и приключенци по дух. И истински приятели, които се познават в нужда. Може да ги е страх да напуснат уюта на дома си, но нали светът е за опознаване? Особено когато трябва да спасят някого в беда. И те тръгват да прекосяват, примерно, килимената гора, насред която има голо петно от изгоряло. Не, не са ги посещавали извънземни, просто добросъците, виждате ли... ами такова... налага им се да съжителстват с едни такива огроооомни човек и човечка, които им скриват чашите с вода, разместват им домовете, и изобщо, им правят живота мега труден. Та гигантската човечка изтървала в един паметен ден нещо тежко и горещо в килимената гора, и със заклинанието „Проклета ютия!” всъщност спасила гората от тотално опожарение.

По-нататък добросъците ги чакат още много приключения, а вас – интересно пътешествие из страниците на новата книжка на Никола Райков, който и този път остава верен на забавното разказване, свежия хумор, опростената лексика и поучителното въвеждане на малчовците в невидимия свят на микроорганизмите. Поуките и този път са поднесени интелигентно, а гарантирано и на вас ще ви стане симпатичен начинът, по който са представени иначе несимпатични неща. Достатъчно е да погледнете илюстрациите на Мая Бочева, където миниатюрните същественца простират роклички, возят се в сапунерки, правят затрудняващи упражнения и обикалят лабиринти в търсене на изход. 

За новата книжка можете да попитате автора на „Голямото приключение на малкото таласъмче”, или да си я поръчате тук. За Никола Райков ви разказах преди, покрай първата му книжка в две части. Той е основател и на фондация „Таласъмче”, която в момента провежда по идея на нежната половинка на автора - Любомира Райкова - мнооого готина инициатива – „Добросъците” да стигне до децата във всички детски болнични отделения в България. Ей така, за да има по един добросък до всеки дребосък в беда. За инициативата може да прочетете повечко ето тук. И бързайте, че е само до 3 август!  

Да ви кажа, това далеч не е единствената благородна идея на автора на първата българска детска приказка-игра. Миналата година имах удоволствието да се срещна лично с Никола Райков и усмихнатата му съпруга, за да получа книжките за таласъмските приключения, с които зарадвахме нечуващи дечица на купона по случай 40-тия юбилей на Центъра за ранна рехабилитация на деца с увреден слух. 
Та така. Всичко е добре, когато всички са щастливи. На добросъРция автор, сърдечни благодарности и кошничка сполука в начинанията! J

Изображения: личен архив

2016/01/12

Баба праща поздрави и се извинява


Да пращаш поздрави и да се извиняваш, при това със странно умиляваща неграмотност, е извинимо само когато си луд супергерой. И си на 70. Да, да. Няма грешка!

Бабичките от моето (и вашето, предполагам) детство носеха забрадки, правеха вкусни закуски, чийто аромат те левитира в полусънно състояние, и определено не псуваха. Не пушеха и не повишаваха тон. Нито са влизали с взлом в зоопарка. Прекалено набожни, за да нарушават закона. Е... разказвали са приказки, да. Обичайните неща за кумчовци и снежанки.

Обаче да разказваш реални истории с привкус на вълшебство и с щипка цинизъм на седемгодишни могат само супергерои пред прага на смъртта. Които ти липсват невъобразимо ужасно, когато ти спретнат такъв номер като умирането. Просто непростимо! Но когато си на седем, твърде много неща изглеждат непростими. За щастие, когато си освен това и умен, не е възможно да се сърдиш твърде дълго. И някак си разбираш, че и супергероите са уязвими, което пък не им пречи да са супер и да са герои. Твоите си.

Елса ще има достатъчно време, за да опознае (и да разбере) своята супербаба, много след като си е отишла от живота ú. Като един малък дядо Коледа русичкото момиченце раздава писма до на пръв поглед нямащи нищо общо помежду си хора, освен обстоятелството, че супербаба ú е била част и от техния живот. Тези открития ще носят детска ревност, огорчение, болезнена прямота, но и някак си недетска философия и разбиране, отвъд които е истинското израстване.

Пътят на Елса към осемте ú години е маркиран с една голяма загуба, която води след себе си и много открития – повече, отколкото може да понесе едно различно момиченце, тормозено в училище заради различността си. Но пък ще пребори куп страхове, ще се сприятели с обожаващ сладки лакомства гигантски пес и ще научи, че хората не са това, което показват. Нито онова, което другите мислят за тях. Че собствените им истории и болка са покрити с дебела кора, но понякога е здравословно да я обелиш.  Нейната прямота ще ги научи да застават очи в очи със загубите си и да ги приемат. Защото няма друг начин да се отървеш от болящост. Седемгодишните разбират това най-добре, особено когато са избродили всички възможни кралства в Страната-на-почти-будните.

Едно дете, изправено пред живия живот, в който възрастните лъжат, служат си с благоприличие, страдат от натрапчивости, и изобщо, правят всичко онова, което не трябва. И което не би направила баба ú. Защото супергероите, освен всичко друго, винаги са откровени, понеже честността е онази съставка, която опростява живота. Е, поукрасяването на истината не я прави автоматично лъжа, особено ако така е по-лесна за понасяне. Не е нужно всички да знаят как точно стоят нещата, нали? А и шаловете, скъсани от тормозители, изглеждат по-приемливо, ако ги е скъсала баба ти, докато е прескачала оградата на зоопарка. Съвсем наистина!

Елса е като гласът на съвестта. Едно малко, остро огледалце, насочено винаги натам, където боли най-много. Всяка нейна среща с живеещите в кооперацията е едновременно като надникване в приказен свят и в ужасяваща бездна. Таксиметров шофьор с плоскостъпие; травмиран ветеран от войната с мания за чистота; заядливка, примиряваща се с ролята на образцова съпруга и алкохолизирана психоложка с черна пола. И разбира се, трябва да има и злодей – наркоман, бивш затворник, тръгнал да търси мъст. Те всички са принцове и принцеси, с изгубени любови, погрешни избори, изгубени близки. Никой от тях не е това, за което се представя пред другите, докато се опитва някак да живее с болките и загубите си. И да ограничи намесата на другите зад стените на жилището си - място, в което нахълтва като светъл лъч едно русо момиченце, чиято прямота е израз на собствената му болка.

Писмата с поздрави и извинения са мостът, чрез който Елса може да стигне до всеки – и да види какво се крие зад добре укрепените стени на замъците им, когато си мислят, че никой не ги вижда. Това всъщност е и заветът на Елсиния супергерой – да довърши мисията, или... всъщност, да я започне. Защото сбогуването на бабата с хората, на които се извинява, е всъщност запознанството на внучката ú с тях. Начало на изцелението им, на промяната, която им носи, на онова дълго чакано ново, след което вече принцовете и принцесите в замъка вече няма да са същите.

А бабата? Супергероите са хора, все пак. Зад очарователния цинизъм и бунтарство, разбира се, има тайна история. Откривайте я заедно с Елса. Гарантирам ви, че Фредрик Бакман ще ви образува и този път несравними с нищо преживявания. Лексиката в "Баба праща поздрави и се извинява" е по детски наивна и мъдра, но не се заблуждавайте – това в никакъв случай не е лековата книга! И да, ще се смеете много, наистина много. :)

                                                                                            Изображение: личен архив


2015/04/05

Човек на име Уве


     Той е измислен. И в същото време е толкова истински и пълнокръвен, че може да се уловите как в един момент изброявате на кого от обкръжението ви прилича. О, със сигурност може да се сетите поне за трима. Най-малко.
       В него има по нещо от съседа ви, който си умира да се заяжда, задъхвайки се от принципност и спорадични прояви на свръхпедантизъм. Идеалният домоуправител, който има доволно време да следи за всичко, особено за нередностите в блока. Че и в квартала. Където няма такива, със сигурност ще намери. Той е от тези, дето предпочитат да си дялкат в доброволно избрано усамотение някакви неща, чиято практичност е видима само за тях, вместо да обръща някому внимание. На бременни и деца, примерно.
     Уве е бюрократично акуратен, въпреки че изпитва вопиющо омерзение към всякакви форми на бюрократизъм. Вечният протестиращ срещу "социалната некомпетентност". Заклет фен на автомобилите „Сааб”, той е в състояние да се обяви за  доживотен враг на съседа си, просто защото е фен на друга марка. Уве е последният трубадур на една епоха, в която мъжът е най-вече човек на честта със сръчни ръце, умеещи всичко – от варенето на кафе в джезве до поправката на велосипеди. С думите го няма особено. Предпочита да слуша. Деликатен е колкото глиган всред стъклария. И е коткомразец. Е, временно.
     Всъщност Уве има голямо сърце, въпреки че точно липсата на сърдечност е качеството, с което е разпознаваем веднага и навсякъде. Въобще, Уве мрази всички и всичко, дори самия живот. Знаете ли колко пъти ще се опитва да се отърве от него? Сякаш е проскубана котка, която просто му се мотае из краката, вместо да си върви из пътя. И най-добре да я ориентира с ритник накъде е посоката.      
      Всуе! И животът, като котките, не се предава толкова лесно. Дори до деветия опит.
     Причината за обострената темерутщина на Уве всъщност е съвсем простичка – когато загубиш любовта на живота си, самият живот се превръща в безсмислено повторение на отработени навици. Без съпругата си Соня Уве е просто поредния самотен старец в самотна къща, в която си говори с ехото, правейки същото, което и преди. Механично. И му е трудно да общува с други хора, неусетно издигайки около себе си стени, които после собственоръчно ще трябва да събори. 
     Абсолютната еманация на Фред Флинтстоун - дървен, скучен и неприятен тип, човекът на име Уве тормози продавачите в магазина, пребива клоуна в болницата, скъпи се за дребни монети и вдига скандали за щяло и нещяло. Съвсем като излязъл от лентата „Сърдити старчета”. Всъщност е уникален симпатяга, който просто иска да е нужен някому.  И въобще не се заблуждавайте, че при такъв чепат характер той е неспособен да обича.  Човекът на име Уве е изразител на онази любов, която не се нуждае от гръмки прокламации и за която дори е оскърбително да се говори. Която е повече дела, отколкото думи. 
   
  „Човек на име Уве” е невероятно пътешествие из ежедневието на някой, комуто е трудно да си признае, че е грешал, особено когато е грешал цял живот. Гарантирано ще ви образува торнадо от взаимоизключващи се емоции – може да ви разсмее до сълзи, ядоса, разплаче и трогне едновременно. Събирателен образ на всичко „типично мъжко”, изразено чрез персонаж в третата възраст, той е обживял възможното, заслужаващо си да се обживее, и живеещ въпреки липсата на изгубения смисъл.
   Това е една много емоционална книга. Не правих опити нито да скривам усмивките си, нито сълзите, докато вървях след Уве и котката по улиците на квартала, в който е забранено за автомобили. Книгата е като пътуване към смисъла, трансформация на чевеконенавистността в човеколюбие чрез съзнателна грижа и близост. Трудните характери са най-многопластови, и тъкмо затова са предизвикателство да прескочиш трудностите, за да видиш какво има оттатък. Пък и истинските взаимоотношения започват тогава, когато се игнорира онова, което изглежда, защото нищо не е такова, каквото е на пръв поглед. 
    Авторът, Фредрик Бакман, е блогър. Общува с хора, опознава ги според реакциите им, историите им. От всичко това се ражда един човек на име Уве, който би могъл да се казва всякак. Би могъл и да не бъде мъж. Дори би могъл да бъде и на всяка друга възраст. Всъщност, Уве са всички онези, които все още не са сложили вертикална чертичка на минуса, за да видят живота като повече от поредица повтарящи се дейности, правила и навици.
     И ако го приласкаеш с милувка, вместо с груб ритник, може да установиш, че всъщност животът мърка много приятно. 

изображение: личен архив
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger