2017/08/02

Охмутване


Да, да. Правилно сте прочели, няма грешка.
Ох-мут-ва-не. Това е... ами, как да ви кажа. Това е, когато се връщате от много, много отдалеч и пътувате в много, много бързащ автобус (толкова бързащ, че без малко да потегли без вас!), и в него няма уайфай, но има твърде много слънце... И освен това има една много, много бяла книжка за много, много тъмна къща, в която живеят много, много неща, които мърдат, но не от вятъра. Хмутове!  
     Но нека да започна отначало (ох, къде сега беше началото?)... и понеже съм вече по средата, а това е толкова хм... хмутско, да. Та значи, охмутването е разходка из етажите на хмутската къща, и запознаване със смешноименните и много, ама много симпатични хмутове... и хмутици. Точно така, хму-ти-ци, не хмутки. Сега, последните са съпругите им и всички нежни представителки на хмутското общество, и те наистина са достопочтени като кметици, и са толкова благородни... и розови... и освен това, всички имат тооолкова сладурски имена, и правят точно каквото имената им отреждат, и са живото доказателство, че името прави човека и човек прави като името си...
     Докато слънчевите лъчи ме гъделичкаха малко повече, отколкото беше желателно, успях да разбера защо Благородната хвърля прибори през прозорците, защо един оклюмал дългоноско събира наводнения, и искрено се разтопих от обичта на Самото Съвършенство и Е Не – двойката хмутчета, които не могат да бъдат по-противоположни, което обаче не им пречи да си обменят полезни качества и да вдигат на крак цялата къща заради един пасатор за любовна супа.
     Нищо не разбрахте дотук? Ами, вижте какво. Представете си, че сте наемател в много, много странна кооперация и всичките ви съседи са особени чешитчета, които обаче не можете да видите с нито едно отрицателно качество, защото... ами, защото можете да виждате само хубавите им черти и да обикнете всяко дори само заради една-единствена чертичка. И им отивате на гости, и ви черпят с бутилки събирани наводнения с вкус на тиня или кейк от пеперудени крилца. Или с бира от глухарчета, в краен случай... докато си мълчите или обсъждате козунарки - тази блокова напаст! Някакви такива обикновени необикновености, по които много си падам, защото ми вдигат зад ушите ъглите на усмивките. А знаете, то е цяло изкуство да образуваш такива ъгли, нали?
     А хмутовете на Ирен Леви са много вещи в това изкуство. Впрочем, те са така изкусно нарисувани, че въпреки описанията им, можете да ги видите както ви се харесва... защото, работата е там, че нищо не е такова, каквото изглежда, само каквото го виждате.
     Та, слънцето ме гъделичкаше повече, отколкото ми беше приятно и беше прилично, но дори не забелязах кога 93-тата бяла страница се премести от дясно наляво и Ирен търпеливо обясни как са се появили хмутовете на света, в който няма хмутове. Душата ми беше доволно усмихната, и  - според молбата на авторката, - няма да ú пиша, но обещавам, че ще поканя и други в хмутската къща, защото там е много, много уютно, убийците не са това, което са и никой не успява да се изложи, колкото и да се опитва. И защото, освен всичко останало, такова едно охмутване по никое време повдига завеските на доста отговори, понеже и въпросите се гонеха необезпокоявано из страниците.
     Затова, не се колебайте. И.. до охмутване! :)




Изображение: из разходката на хмутовете в градец от рая на изток

2017/07/23

Очите или светът на красотата

Само Марко Семов умее да пише така. С всяка дума да ти вика сълзите. Да ти обръща душата с хастара навън. Да пише толкова дълбоко, човешки. С безпогрешно разпознаване и разнищване на канавата на онази народопсихология, в която прокъсаните нишки изпъкват по толкова фрапиращ начин. Брилянтна психология, от която те боли, и те е срам, и ти е тъжно, защото е до болка познатия образ на нещо, което си виждал толкова много пъти – жилаво и устойчиво, неизчезващо. Българско. С взор към небесата, стаили надеждата за отговори:

„Още като дете, полегнал привечер по гръб на селската мера, сложил ръце под главата си, гледаше небето, сипнало отгоре му знойни звезди, и се питаше: „Докъде стига този свят, докъде е все небе и все звезди?" И учителите, и книгите отговаряха едно и също: безкраен е светът. „Добре - казваше си той, - безкраен... Но след безкрая какво следва?" Отговаряха му: „Пак безкрай... " И колкото да насилваше детския си мозък, все не можеше да си представи как така са наредени един безкрай до друг, след него трети, четвърти - безкрай без краища...”

Един лекар на 25, който още не знае, че на 50 вече ще е върнал взора на хиляди хора, без да е сигурен дали ги пратил в по-добър и красив свят; една майка, която живее с болката от различността на детето си и с вечната надежда да го види зрящо като другите;  един баща, който намира тежка работа за ръцете си, за да избяга от тежестта в душата си; едно дете, което си рисува света чрез допира на ръцете си до него; една сестра, отдадена дотолкова, че скътва любовта си в грижите за другите; едно момиче, пораснало твърде бързо, за да бъде очите на своя приятел. И дребни статисти сред всичко това – чиновници, бюрократи, малки хора, сервилно свити в сянката на големите; комплексирана тщеславност, добила самочувствие от отриването и близостта до силните на деня; и незначителни хора, които иначе никой не забелязва – хората от малките села, чиято болка е голяма колкото милиони вселени, скрита в пазвите, в неизказаното, в стиснатите устни.

Един свят от всякакви хора, чиито съдби се срещат и се разминават, а Семов е там, за да ги покаже такива, каквито са, без да ги осъжда. Той само констатира, с доза тъга, но и с мъдрото прозрение, че всичко е такова, каквото е:

„Малките хора се кланят винаги и повече, отколкото трябва, на победителя. И винаги унижават победения повече, отколкото е заслужил. По това се различават не само малките хора, но и малките народи в сравнение с големите.”

Семов чете Душите така, както други четат вестници. И задава въпроси, които бодат. Какво е красота, и може ли да е еднаква за всички? Особено през човешките очи, които са толкова много, и все пак гледат толкова различно на онова, което виждат. „Очите” преследва една мечта – мечтата на тези, които имат зрение, да върнат зрението на родено със слепота момче. Да му подарят техния свят, за да се случи близостта помежду им, защото не могат да стигнат до неговия. И когато накрая мечтата се сбъдва, всъщност близостта се превръща в пропаст. Момчето, което в света на тъмнината ходи като зрящо, „вижда” красотата чрез допира до нея и си изгражда света такъв, какъвто му пасва, в света на светлината не може да направи и две крачки. Околния свят напира да се вмести и да остане във взора му, да взриви тишината и спокойствието му. И е грозен. Красотата, с която някак са свикнали близките му, за него е грозота – и бедността на селската им къща, и начинът, по който изглеждат, и грубостта на света, с неговите каруцарски изрази, нетактичност, митинги, липса на култура, стадни инстинкти. Затвори ли очи, е друго. Светът е мек, объл, уютен.

- А ти виждал ли си великан, като толкова си ходил по света? - неочаквано продължи Хари.
- Абе то и аз не съм, ама тъй е думата - стъписа се Петър... — Великанът да е, кажи-речи, десет пъти по-голям от човека.
- Значи — след дълга пауза продължи Хари - излиза, че всички говорят за великаните, а никой не ги е виждал!
- Май тъй излиза - сконфузен от неочаквания ход на разговора отвърна морякът.
- Тогава - като на себе си рече Хари, — щом никой не знае какво точно е великанът, то всеки си има свой великан...”

Два свята, единият е излишен. И не е този от мечтата на другите. В крайна сметка, красотата е това, което гледаш и ти харесва. Винаги е красиво онова, което осезаваш, а не задължително това, което виждаш. Дори природата има друг облик, когато чуваш звука на разпенена река, пръстите ти усещат жилещите листа на копривата, краката ти помнят бабунките по познати пътеки, а мечките ухаят на горски треви и са меки на пипане.

Това не е книга, която четеш просто така.
Това е книга за онова, от което са направени хората. Толкова много образи, в които можеш огледално да припознаеш себе си, другите, реалността. Една много човешка книга, открехнала взор към  хора, запазили човечността си, защото са останали в нея благодарение на страданието. Хора, в чийто прост живот и прости радости надеждата никога не си тръгва, дори когато няколко пъти умира. Хора, чийто дух ще търпи предизвикателства, докато опознават световете си и вървят по пътя към проглеждането, любовта, малките и големи удари. Те всички са българи, и всеки от тях е брънка в цветната канава, в която народност и държавност са детайли с различно звучение, както е било открай време. Една приказка за човечност и бездушност, за надежда и отчаяние, за страх и любов, за достойнство и морал, времена и нрави.

„Очите” на Марко Семов е поглед навътре, навън, навсякъде. С думи, които прогарят дупки във всяка емоционална стабилност и в същото време ви показват колко малко е познато онова, което си мислите, че познавате.
Разтърсваща книга, след която молитвено поисках този свят всеки ден да се ражда с мисъл за чудо, за обич, за свързаност...

Препоръчвам я на всеки, който има смелостта да вижда, когато гледа.
Може да се чете и онлайн, като си изберете предпочитания формат ТУК

Изображение: интернет

Марко Семов, „Очите”, ИК „Хермес”, 2005

2017/07/18

Пътят на доброто

    
Дълбоко в подземното царство Кромоландия живеели малки, тантурести и много лилави крòмита. Притежавали тайно оръжие – можели да лютят, когато се ядосат. А те често се ядосвали – великански човечища ги отвличали в Салатения затвор, изскубвайки ги жестоко от царството...
        Лилавите шишковци били зиморничави, плътно опаковани в люспести трика. Колкото по-зиморничаво било едно крòми, толкова и по-лилаво. Владетелят на царството - Кромуи XVI – бил най-лилавият, най-люспест и най-лютивия от тях. Кралят устройвал турнири по лукобой, в които провинили се и отказващи да лютят крòмита бивали подритвани и търкаляни, докато накрая бивали закопани в точно определени ями. Трудно можело да се различи кой побеждава и кой печели, защото и победители, и победени горко ронели сълзи, а над Кромоландия се разстилал гъст мирис на лук...
       Веднъж престолонаследникът – принц Кромолеон, злобно и червендалесто лукче, - се разхождал важно из градината. Видял групичка кромита, наобиколили едно дребно, но много лилаво лукче. То разправяло някакъв много смешен сън, в който имало летящи кромита с цветовете на дъгата, червеите ходели на два крака и с вестник под мишница, а кралят вместо лукобой, устройвал танцови забави с прелестно изчервяващи се репички.
       На Кромолеон това се сторило твърде подигравателно и той се подразнил, че поданикът не почита баща му. Трикото му станало още по-лилаво, той изсумтял и ядно се запътил към кромоландската стража. Наредил да хванат нещастното крòми и да бъде съблечено люспестото му трико. С всяка свалена люспа крòмито ставало все по-бледолилаво и все по-бяло, докато накрая било наказано да стои три дни в затвора на Кромоландия. Кромолеон скоро забравил за наказания, и когато изминали дните на наказанието, той с ужас установил, че пред него стои пожълтяло, сбръчкано лукче. Без трикото си крòмито било незащитено, не можело да люти и на практика животът му свършил. Предпочитало да бъде отвлечено от великанските човечища за Салатения затвор - така поне, хранейки човечищата, животът му имал много повече смисъл.
      Кромолеон пожелал да поправи стореното, наредил на стражите да му върнат люспестото трико, но съсухреното лукче вече нито можело да се побере в тях, нито те имали същия наситен лилав цвят. Тези сухи, червенеещи неща вече не можели да му служат нито за дреха, нито за оръжие.
        Страх плъзнал в сърцето на Кромолеон. Не искал на съвестта му да тежи смъртта на нещастното крòми, а не знаел как да поправи стореното. Шегата вече не му се струвала толкова непочтителна към баща му, а наказанието – твърде сурово, за да бъде заплатено с живот. Изпълнен с угризения, Кромолеон се щурал из лехите на двореца, присядал сред корените на зелките и Кромоландия му се струвала все по-мрачновато и тъмно място, защото не успявал да измисли какво да стори.
      Така изминали няколко дни, а от угризения и мъка трикото на Кромолеон почнало да оранжавее. Дори придворния шут, Картофел, чиято глава и тяло били странна смесица от прораснали и смешно стърчащи израстъци, не успявал да го разведри. Кромуи XVI виждал как синът му става все по-малко лилав и все по-оранжев, но решил, че това се дължи на прекалената леност и злобен нрав на престолонаследника му. Всъщност, Кромолеон помъдрявал. С всяка секунда, в която се разкайвал за стореното, той се лишавал от частица от злобата си, и на нейно място се появявало състрадание, което променяло цялата му лютивост.
      В един хубав и слънчев ден, когато над Кромоландия тъкмо изгрявала пъстроцветна дъга, а по огромните листа на петуниите в надземния свят охлювите оставяли сребреещи нишки след себе си, Кромолеон пожелал да го отведат незабавно при сбръчканото лукче. То лежало в пръстената си постеля в една ямичка в края на градината, завито до брадичката, и било видно, че си отива. Кромолеон тихо приседнал до него и думите на извинение се заизливали сами. Горчиви сълзи на разкаяние капели върху завивките от пръст, а с всяка от тях Кромолеон усещал как тежестта у него се топи.
      Сбръчканото лукче се усмихвало. Затоплено от влагата, можело вече да заспи. То знаело, че ще се върне от страната на сънищата с нови, по-лилави дрехи, нов зелен перчем и подмладено, ще разказва още по-забавни истории. Не се сърдело на Кромолеон, задето го наказал. Дори обещал най-красивите истории да разкаже първо на принца. Престолонаследникът се развълнувал и полилавял, защото научил най-важния си урок. Че всеки свят е толкова истински, колкото го виждат очите на тези, които живеят в него. И че истината се намира само чрез състраданието, но понякога го разбираш не когато си обелил нечии люспи, а когато си избрал да поправяш неправдите си. 
       И Кромолеон станал най-добрият крал, който Кромоландия е имала дотогава...

изображение: интернет

ПП. Преди година детския спомен Lesson3: Lost smiles се озова в сборник с лятносини корици, чието име носи в себе си цял един живот – „Детство”. 34 автора бръкнаха тогава в килера със спомени от каросерията, за да напълнят книжката, средствата от която бяха дарени за дечица с диабет в отделението по диабет на клиниката по ендокринология на столичната Специализирана болница за активно лечение по детски болести. Никое дете не бива да бъде лишено от сладостта на лудориите и всичко, което може да се преживее и опита в най-вълшебните и шантави годинки. И ето сега, година по-късно, лятото отново е в разгара си, юли редува слънце и облаци, сменя летни тоалети, изкушава въображението и го предизвиква за лудории. Съвсем по детски, така, без сандали. Само по емоции и по сърце. Време е за нови срещи, този път - за да си разказваме детски приказки, за да подкрепим каузата "Диабет без страх" от Разлог. Доротея Луканова и този път събира сладкодумници в името на добра кауза, за да напълнят с вълшебства за деца новия сборник, който още си няма име. До Коледа ще му се образува и заглавие. В момента тече втората седмица от началото на проекта, в който аз лично се включих с тази приказка за лукчета. :) 



Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger