2017/02/17

Февруари е август



Карамелът на февруарското слънце меко се стопи между зъбите на вечерта. Петъкът лепне от сладост, дръзко разпуква балони от дъвка и оставя след себе си разпредени кордели от любовен въздух. Тънки като котешко мъркане.
Усещам, че първо ще дойде лятото, а после ще е пролет. Тя някъде е изгубила онези зелени обувки, с които танцува по поля и градини. А аз нарочно ще се изгубя в карамелената жар на февруари, по августовски разтопен.
Като усмивката ти, когато се смея. Като усмивката ми, когато се смееш. 
Нека да е лято... :)


2017/01/29

Да прегърнеш ангел



     Цветни петна се прескачат в далечината. Деца. 
    Усещам как паркът ехти, пулсира и диша от цялата тази феерична цветност, див смях, тих говор по пейките, птичи задевки сред клоните. Непознат, божествен аромат изпълва въздуха край мен, а в кротката нега на август плуват наоколо прекрасни сфери от светлина. Приличат на малки снежинки и се носят толкова грациозно из ефира, че реалността добива привкус на приказка.
     Някаква мравка усилено търси из книгата ми обратния път към тревата, към познатия аромат на късно лято и безопасност. Слънчевия храм на покоя ми през минута рухва от кучешки устрем, любопитство на червенооки гълъби и заблудени перца за федербал.
    Живот, дошъл да ми напомни за себе си. "Животът е харизан кон, пич!", бе написал Селинджър. За харизаните коне или хубаво, или нищо.
    Усмихвам се на жизнерадостната фигурка, която ситни към мен. На около четири, с дънково гащеризонче. И момиченцето се усмихва, а мишата опашчица на косата му се поклаща в такт със стъпките. Излъчва такова неподправено щастие, сякаш вижда стар приятел след трийсет години. Оглеждам се наоколо... няма грешка, при мен идва. Взорът ми сканира пейките за разтревожена родителка. Нищо.
     Въпросът ми дали не се е загубила увисва незададен, когато малките ръце за миг ме прегръщат. Още миг ме задържат. И когато отново срещам широката усмивка, тя сякаш знае какво ще я попитам. Изпреварва отговора, преди също толкова жизнерадостно да се отдалечи:
- Досега не бях прегръщала ангел.
      
       И аз не бях... скоро.




2016/12/11

Lesson 5: Don't run!


Година 1982. Суматохата в детската градина беше повсеместна. Уморени гласове раздаваха напътствия, детски гласчета повтаряха реплики и припяваха по някой куплет в страстно усърдие да не забравят.
Младичката учителка току оставяше акордеона, за да притича до вратата. Проверяваше  местата, посрещаше родители, усмихваше се на всички, оправяше детски якички. Коледното тържество бе в разгара си и представлението не биваше да се провали. Къде беше онова щуро хлапенце, и защо, за Бога, никога не е, където се очаква? Въздъхна драматично, оправи косите си и тръгна из редиците да го търси. 

Леличките от кухнята обличаха малките изпълнители. Специално за децата бяха ушити костюмчета с техните размери. Миг след миг доскорошните лудетинки се преобразяваха в родопски момци и девойки. Нищо, че бяха само на шест. На крехките им раменца лежеше тежката отговорност на заслужили артисти.
Безразлична към цялата врява наоколо, след като цял ден бях късала бодлите на розите в градината (въпреки изричната забрана и неколкократни напомняния!), сновях из редовете и правех нескопосани опити да се измъкна от главната роля. Носията на Дена мома трагично чакаше да и обърна внимание, а Камбурова вече губеше търпение в неуспешното ми издирване. Мислех си дали да не поседна ей тук, на предпоследната редица отзад, сред детската публика от братчета и сестричета на новоизлюпените родопчани. Пътем погалих поочукания акордеон. Белите му клавиши светеха меко в светлината на греещите полюлеи. Скоро щяха да го накарат да свири омалната от безкрайните репетиции народна песен.

Тръгнала еееее, Дена мамо за вода стуудена,
Ах, Дено, Денке леее... за водааа стууудена....

Зловещият образ на леля Митка се мярна отнякъде. Готвачката от стола. Светата инквизиция, която следеше осторожно да си изядеш и двете топчета в супата. Отказите се наказваха с насилствено захранване, което на моята свободолюбива натура се виждаше върхът на издевателството. Митка тежко вървеше из редиците, а в ръцете и се полюшваше носията на Дена. Явно Камбурова бе извикала на помощ тежката артилерия в претърсването. Горко ми. Сниших се до някакъв стол и се престорих, че много ме интересуват шарките по седалката му.
     
Менците ииии, Дена мамо като яснооооо слънце,
Ах, Дено, Денке леее... като слъъъънцееее греят....

Бооожичко. Не стига, че трябваше да се напъхам в това нещо, но щях и да нося една дървена кобилица с две менчета. Нищо работа. Поне на репетициите бяха празни, но само аз си знаех що за малоумие беше да се въртя с тях, докато Евгени, голямата ми детска любов, припяваше за светещи менци. А сега това същото трябваше да го изпълним пред родители, братя и подсмърчащи сестричета. Метнах поглед към тях. Макар и уморени от работа, лицата им светеха от обич и привързаност. Това тук беше тяхното бъдеще, което щеше да ги върне в миналото. С песни и танци.

Чиста, бялааааа, пременена, всякога тъъъъкмена,
Ах, Дено, Денке леее.... всякогаааа тъъъкмена....

Тежката ръка на Митка се стовари на рамото ми. Сякаш усетих хладната стомана на Дамоклевия меч. Сукманът се озова върху мен със светкавична скорост, мишите опашки с безумно големи, топчести панделки бяха скрити зад оранжева атлазена кърпа. Май само по кърпата се отличавах от останалите родопчанки. Тежка е Денината корона, ах! Готвачката завърза престилчицата, като ме въртеше грубо. Изгледах я с цялата си възможна дързост, надявайки се да предизвикам наченки на страх. Къде ти. Митка беше стожер на непоклатимото спокойствие, а чернеещия мъх под носа и засилваше инквизиторските прилики. „Готова си!”, доволно ме изгледа. И се провикна към детската публика с призив за тишина. На секундата какофонията от гласове секна.

Тържеството започна миг по-късно. Смътен ми е споменът как е протекло, но помня, че никой от родопчаните не сбърка никъде. Шестгодишните ми приятели се раздадоха без остатък, Камбурова вдъхновено разтягаше акордеона, а душите летяха към отдавна забравени времена, когато любовта е сновяла из хорá, седенки, менци и подарени китки, изчервявайки се смутено. Дена мома не разсипа нито капка водица, докато се въртеше с нелепата кобилица в кръг от прехласнато разсеяни ухажори с течащи нослета. Какво постижение!
 
Тръгнала еееее, Дена мамо за вода стууууудена,
Ах, Дено, Денке леее.... за водаааа стуууудена....

Понякога колкото и да се опитваш да останеш незабележим, е практически невъзможно. 



Фото: личен архив
Предоставено от Blogger.
 

Епистoларности Copyright © 2011 -- Template created by O Pregador -- Powered by Blogger